Преди 45 години легендарната британска група Pink Floyd предрече падането на стената, която десетилетия разделяше Европа, създавайки един от най-успешните си албуми - "The Wall" (30.11.1979г.).
Приветстван от критици и фенове той е разглеждан като класика в рока. С продуцент знаменитият Боб Езрин, всъщност това е последният албум на бандата, в който участва Ричард Райт преди завръщането му през 1987. Докато са записвали парчетата, Роджър Уотърс е засилвал хватката си върху групата, като е искал почти пълен художествен контрол, създавайки напрежение. Въпреки това, албумът е успешен, продава приблизително 30 милиона копия по света и е един от най-добре продаваните албуми на 80-те. Само в САЩ са реализирани повече от 23 милиона копия. "The Wall" достига #1 в класацията за албуми Billboard 200 в Щатите, където остава за 15 последователни седмици, и не се оттегля от чарта цели 2 години. А в родната на банадта Великобритания достига #3. През 2003 г. флагманът на американската музикална сцена - списание Rolling Stone го поставя на 87-о място в списъка си с "500-те най-добри албума на всички времена", включен е и в книгата "1001 албума, които трябва да чуете, преди да умрете", както и в Grammy Hall of Fame.
Сигурно обаче само най-заклетите фенове на групата, може би дори не всички от тях, знаят как се заражда идеята за The Wall. Каква е искрата, която "пали клечката". Разказва го Ник Мейсън в книгата си от 2005 г. "Пинк Флойд отвътре":
"Моментът, в който пламна искрата за Thе Wall, се случи на едно шоу на Олипмийския стадион в Монреал по време на турнето "Animals" от 1977 г. Това беше гигантски спортен стадион, срещу който се издигаше футуристича кула, построена за Олимпийските игри предишната година. Кулата се извисяваше на огромна височина и със самия си мащаб изобщо не допринасяше за топло и уютно разбирателство с феновете. В публиката близо до сцената имаше една малка, но превъзбудена група, която явно беше напред с материала по отношение на химикалите, но очевидно назад с вниманието. Тъй като бяха точно пред нас, ги чувахме и те определяха усещането ни за настроението на публиката. По време на почивката между няколко изпълнения групичката крещеше своите предложения за песни. Когато погледът на Роджър попадна върху един особено гръмогласен неин член, който крещеше "Изсвирете "Careful with that axe, Eugene"!", той накрая изгуби търпение и се изплю върху виновника.
Това не беше просто необичайно. Беше направо необяснимо. Роджър винаги е бил говорителят на сцената след оттеглянето на Сид и се справяше с интродукциите, прекъсванията, когато прожекторите се повреждаха, а и с апострофиращите го с помощта на известен апломб, а често и с някои забавни забележки. Този инцидент просто показваше, че установяването на връзка с публиката ставаше все по-трудно.
Роджър не беше сам в депресията си. В този случай Дейвид беше толкова разстроен от цялостното настроение на концерта, че дори отказа да участва в биса.
Въпреки че за момента инцидентът с плюенето беше само изнервящ, той послужи да завърти колелата на творческата машина на Роджър, който нахвърли една сцена за концерт, основаващ се на концепцията за публика, която е физически и психически отделена от идолите си".
